dancho2

Едно мнение за историята и нейните учебници

Автор: Йордан Йорданов, 19 години, завършил 9 ФЕГ “Алфонс дьо Ламартин”, в момента изучава История в СУ “Св. Климент Охридски”, лауреат на X Национална олимпиада по История и цивилизация (2017 г.), стажант към НС на БСП

През последните седмици се повдигна сериозно въпросът за новите учебни програми по История и цивилизация за 10. клас. Това ме провокира да си задам въпроса какво е историята и колко е полезна тя за нас.

Историята, това е нашето минало. Тя е тази, която показва грешките на предците ни, за да не може ние, техните наследници никога да не ги повтаряме и затова тя трябва да се изучава обективно.

Но историята също така е безпристрастен разказ за нашето минало. Един историк трябва да се старае да гледа колкото е възможно безпристрастно на събитията. Още през епохата на Двуречието (Месопотамия), хората създавайки царските надписи, преувеличават подвизите на своите господари и умишлено принизяват техните противници. В Древна Гърция Омир обвързва историята с митологията и тя е по-скоро фантастично представяне на минали факти, разказите за които нямат почти нищо общо с реално случилите се събития. Херодот представя личностите, за които пише като трагически герои, които са марионетки в ръцете на боговете. Римляните, създавайки своите исторически съчинения, използват патетични речи на героите, за които пишат. Римските историци създават ореол около портретите на историческите личности и така често историята бива “изкривявана” и идеологизирана в полза на определени лица – политици или военначалници.

Всички тези похвати звучат ли ви познато? На мен да. Днес за съжаление отношението на авторите на новите програми по история към някои моменти от миналото ни, напомнят много на това на античните историци. В новите учебници се наблюдава тенденциозно представяне на социалистическия период у нас. Споменати са лагерите, които наистина са жестока грешка на тогавашните управляващи. Споменато е интернирането като средство за наказание. Говори се за цензурата, горяните, политическия терор и Народния съд. В същия този учебник обаче никъде не се споменава, че Народния съд издава и справедливи присъди. Говори ли се, че правителството на Добри Божилов, чиито министри са осъдени от същия трибунал, обявяват награда 50 000 лв за партизанска глава, споменава ли се за Александър Белев, комисар по еврейските въпроси, който има водеща роля за репресиите над евреите? Споменат ли е като исторически извор Законът за защита на нацията? Щом в периода след Втората световна война се говори за политическата цензура, описани ли са убийствата на Гео Милев и на видния журналист Йосиф Хербст (още през 20-те години на XX век)?

Когато се описва периода на социалистическия режим споменава ли се, че именно по това време България е 28-мата индустриална сила в света? Поместено ли е, че именно тогава България изпраща своите двама космонавти?

Къде е тогава обективността? Нали още през XVIII век, епохата на Просвещението, Волтер заявява, че е важно да се изучават не просто политическите събития, а социалната основа, върху които те се случват. Важна е именно историята на народа, а не конкретното събитие, защото то се случва именно блаодарение на редица социални предпоставки. Къде отиват идеите на Леополд Ранке за обективност, безпристрастност в оценката на историята и нейните извори? Нали Хегел споменава, че историята не е само емпиричното, но и невидимите неща. Редица философи от XIX век прокламират в своите философии на историята, че историята описва как се получава социалния прогрес? Нали обаче, за да продължи един народ към бъдещето, трябва да има обективна представа за миналото. Каква ще е тази представа за миналото на бъдещите поколения, които ще учат по тези учебници? Те ще знаят, че българският народ спасява своите евреи, но от какво ги спасява? Нима ще трябва учителите по литература да обясняват на своите ученици каква е политическата обстановка в България през 1923 г., когато преподават “Хоро” на Антон Страшимиров или “Септември” на Гео Милев? Как ще обяснят смъртта на основополжника на експресионизма в българската литература?

Не трябва да допускаме този парадокс да се превърне в реалност, но дори и да стане факт, националната памет, която не се преподава в училище, а се предава от родителите на техните деца, не може да бъде изкоренена. Именно тя, както и традициите запазват българския етнос в тежките времена на османското владичество, които, едва ли не, в новите учебници са представени като по добри от периода на социализма. Затова имам надежда, че този опит за подмяна на националната и историческата памет на българите, рано или късно, ще завърши с неуспех.

Йордан Йорданов