Проф. Петър-Емил Митев

Изборният процес и изборният резултат

Петър-Емил Митев е професор в Софийския университет “Св. Климент Охридски” в София от 1988 г. Председател е на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“. Анализът е представен на Форум на Фондация „Фридрих Еберт” “БЪЛГАРИЯ СЛЕД МЕСТНИТЕ ИЗБОРИ 2015″, БТА, 5 ноември 2015

Темата, която обсъждаме, е формулирана описателно, но може да се прочете и като въпрос: какво се промени в България след местните избори 2015, какви перспективи се разкриват?

На този въпрос може да се отговори, като се използват различни подходи.

Единият е феноменологически. Обоснован е от Зигмунд Хусерл, един от най-големите немски и европейски философи на ХХ век. Ще се опитам да го илюстрирам. Представете си, че имате някакво видение, например виждате дявол. Не си задавате въпроса това отговаря ли на самата реалност или е плод на вашето въображение, а се съсредоточавате върху неговото описание: черен ли е, има ли рога, какъв е цветът на очите му… Другият подход е онтологичен и подчертано критичен – изисква преди всичко проверка на обективната достоверност.

Феноменологичният подход беше демонстриран по отношение на местните избори в изборната нощ. До голяма степен това е неизбежно, защото цифровите данни се получават по-лесно и по-бързо. Колкото и да е голяма разликата с условния пример, който дадох, и тук видимостта е на преден план. За да се определи обаче какво място заемат едни избори в процеса на демократично развитие на една страна, първостепенно значение имат не само и дори не толкова самите цифрови резултати, колкото начинът, по който са получени. Има изборен процес и изборен резултат. Помни се времето, когато избори се печелеха с повече от 90%. Не ги смятаме за легитимни поради недемократичния път, който води до тях. Този въпрос обаче стои и в условията на развиваща се или полуконсолидирана демокрация. Подчертавам това, защото в многобройни коментари не виждам най-главното: какво събитие в демократичния процес представляват изминалите избори? Бих преформулирал въпроса, поставен в началото: по-демократична или по-малко демократична е България след местните избори 2015?

Не бих искал да изглеждам пристрастен и да започна с критичната страна поради това, че например не ми е приятен резултатът от изборите. Първите системни проучвания на изборите след началото на демократичните промени бяха осъществени в ръководения от мен Център за изследване на идеологиите при Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Резултатите от проучванията на Избори ’91 и Избори ’94 бяха публикувани в два обемисти тома. От съавторите трима станаха професори, двама – доценти. И в двете изследвания в центъра на вниманието беше пътят към изборите. [1]

Задкулисието

Купуването на гласове не е от вчера. Стана традиция. Прецедентите са още от Княжество България. В началото на миналия век достига до такъв мащаб, че е приет закон, който забранява на циганите да гласуват, въпреки че това е тяхно конституционно право. Новото сега е, че купуването е по-масово и по-добре организирано. Ромите са на път да станат най-активните граждани; парадоксът се допълва и с това, че младежите попадат сред най-пасивните. Гласува се сутрин, организирано. Нов момент са резервираните гласове. Те не са предварително платени, а договорени. Цената е по-висока, примерно 50 лв. Пускат се в действие в следобедните часове, ако се установи, че има нужда. Купуват се обаче не само гласоподаватели. Факти говорят, че се купуват комисии. На Сталин се приписва твърдението, че не е важно кой гласува, а кой брои гласовете. Сега имаме нагледни илюстрации: 11 реално гласували стават 112. а кандидати? Купуват ли се кандидати? За кмет на областен град от ГЕРБ беше избран човек, който до преди пет месеца е бил член на ръководството на БСП и дори в момента на избора не е оформено изключването му от партията. Разбира се, може да се предположи, че преди изборите е преживял идейна мутация. Може да се предположи обаче и какви фактори са изиграли роля за подобна мутация. Корпоративното гласуване и натискът върху дребния бизнес станаха правило. Нов момент е и пряката намеса на полицията; за нея говори например дългогодишният кмет и сега десен кандидат в Хасково.

  • Организацията на местния вот в България поставя под съмнение легитимността на изборния процес. Налице са обосновани предположения за манипулации и дори фалшификации в големи размери, както и за упражняван сериозен натиск върху участници в надпреварата.
  • Изборните резултати бележат „триумф на ресурса” (административно-властови и олигархично-икономически) и логично – категорична победа на ГЕРБ. Утвърждава се парламентарната конфигурация, нюансирана с местна специфика. Цифрите не съдържат аргументи за предсрочен парламентарен вот и за „нова формула на властта“. Същевременно концентрацията на власт в ръцете на ГЕРБ и начина, по който беше постигната, проблематизира демократичната перспектива.
  • Европейските фондове станаха важна част от целите на електоралната конкуренция и от ресурса, с който доминиращата във властта партия печели изборите.

Не можем да не си спомним за шумните демонстрации и протести срещу задкулисието. Невидимата част от подготовката и провеждането на изборите е реабилитация на задкулисието. Разликата е, че няма вувузели. Ще с послужа с един пример. Скандалните събития в Арена Армеец, включително противозаконното задържане, бяха окачествени от председателката на ОИК като „перфектна организация”, а потърсилите медицинска помощ – като „симуланти”. Представете си същите събития и същата оценка в друг политически контекст – например при министър-председател Орешарски. Отбелязвам това, защото фактически се налага двоен стандарт.

Изборните резултати не са окончателни докато не бъдат повдигнати всички въпроси, свързани с нередности и нарушения и съдът не се произнесе върху исканията за касиране. Тогава ще получим и окончателен отговор на въпроса какво място заемат електоралните събития в демократичния процес.

Феноменология

Критичният коефициент, разбира се, не означава, че трябва да се игнорират феноменологичните резултати.

Основният: ГЕРБ постигна по-голяма концентрация на власт с по-малка изборна подкрепа. Абстрахирам се от сензационния успех през 2009 г. (повече от 1 600 000 гласа). На местни избори 2011 ГЕРБ получи 1 милион; приблизително същият резултат се запази и на парламентарните избори през 2013 и 2014 г. Сега ГЕРБ има сто хиляди гласа по-малко и много повече кметове.

Причините:

  • Невидимата дейност. Общата констатация, че кампанията е била вяла, безинтересна, лишена от ефектни моменти, пропуска да оцени наличието на една втора кампания, „под повърхността“, в която партии, кандидати и бизнес-играчи по места дълги месеци организират своето представяне, без да разчитат само и единствено на публична агитация с митинги, дебати и плакати. Властовият валяк на Цветан Цветанов имаше несъмнено предимство.
  • Маскираното всевластие. Някои коментатори, специално ще спомена Андрей Райчев, изтъкнаха еволюцията на ГЕРБ към политическия център, която разкрива ниша за десницата в лицето на РБ и прави възможен диалога с ДПС, придава по-голяма гъвкавост на управлението. Съгласен съм с този акцент. Ще прибавя, че става дума за специфичен „бойкоцентризъм”, който беше демонстриран дори в деня на изборите. Министър-председателят лично наруши закона в сутрешните часове, като разкри тайната на вота си. В България върховенството на закона е дефицитно. Сега пролича и какво е в повече: върховенство на личността.
  • Видимата технология. Старателно бяха избягвани дискусии по важни въпроси. Кандидатите на ГЕРБ, включително в ключовите градове, не се съгласиха да водят дебати със своите конкуренти. Предизборната борба беше съзнателно деидеологизирана. Разискването и решенията на важни въпроси бяха отложени за след вота. Безцеремонно бяха присвоявани лозунги на опозицията. Например за преизбирането на Иван Портних във Варна беше: „Гласувайте за промяната!” или дори „Бъди промяната!”.
  • Масовата апатия, подклаждана от усещането, че резултатът от изборите е предопределен.

Втората по брой политическа категория са гласоподавателите с недействителни бюлетини. Те са повече от 460 хиляди (14%!) и заедно с негласувалите са 57% от всички избиратели. Лидерът на ДПС Лютви Местан обясни, че това се дължи на трудности при гласуването на електората на движението и че ако тези бюлетини бяха действителни, движението щеше да бъде втора сила. Тази хипотеза е доста прибързана и твърде категорична. Преди всичко има избиратели, които гласуват с недействителни бюлетини в знак на протест. Това е практика още от 30-те години на ХХ век, използвана е и по времето на социализма. Познавам лично хора, които са задраскали всички имена. Между другото електронното гласуване отнема възможността за подобен протестен вот. Има и друго. Още през 2009 г. активистът на ГЕРБ в Пловдив Иван Тотев, бъдещ кмет, беше инструктирал как се правят невалидни „чужди” бюлетини. Това може да обясни и мистериозното „изчезване” на бюлетини, които кандидати са подали за самите себе си. Само проучване на действителните бюлетини чрез представителна извадка може да даде по-точна представа за техния политически смисъл.

Кризата в левицата е втори основен политически факт от изборите. Ако ГЕРБ не толкова разширява своя електорат, колкото увеличава властта си, БСП не толкова губи електорат, колкото политическа тежест. Социалистите понесоха най-тежкото поражение в местни избори досега. БСП остава втора, но става второстепенна политическа сила. Посочват се различни фактори, преди всичко разцепление, липса на единодействие. БСП е подчертано идейна партия, за разлика например от ГЕРБ – откровена партия на властта, в която е трудно дори да си представим идейни дискусии. Предимството на БСП остава почти изцяло нереализирано. Влезе в деидеологизирана предизборна борба. Липсва й диалог с хората, които най-естествено прегръщат идеи – младите. Изолирана е от носителите на идеи – интелектуалците. Не проявява никакъв стремеж към издаване на книги и брошури – така както е започнал от нищо кръгът на Благоев… Идейна партия – без идейна кампания и дори без разгърната идейна платформа. Срещу партия на властта, която има властта. Резултатът е предопределен.

Ако през следващите месеци ръководството на социалистите не прояви инициативност и настъпателност, ще изглежда, че партийната пареза преминава в парализа. Това добре разбира Георги Първанов. Неговата игра е азбучна: след като допринесе колкото може за неуспеха на БСП, включително като официално подкрепяше кандидати на ГЕРБ срещу БСП на балотажите (например в Перник или Сливен), сега обяви, че левицата е „достигнала дъното” и предлага  преговори за общ „ляв“ президент. С този ход „топката” се пренася в полето на БСП. Участието в дясно правителство, помощта, получена от дясно в предизборната борба, подкрепата за десни кандидати на балотажа се заличават и за да се създаде впечатление, че именно АБВ е водеща „лява”(?) сила, а БСП – онази, на която се оказва помощ. Овладяването на лявото пространство е несъмнена цел на Първанов и елемент от позицията, която ще държи оттук нататък в преговорите си с Борисов. Алтернативата е: акцент върху лявата идентичност на БСП и реализацията на политическия шанс, който придобива като опозиция на авторитарния тренд на управление. Условието за единодействие е лявата принадлежност, а доказателството е излизане от дясното правителство. Ръководството на партията побърза да обяви, че ще подаде оставка. Едва ли може да се направи по-голяма услуга на управляващите. Оставката легитимира изборите – и заедно с това изборните фалшификации и манипулации. Равносметката още не е приключила.

ДПС. Ще се позова на анализа на Института по социология „Иван Хаджийски”. ДПС е печелившият губещ. Партията не реализира заявката на свои висши функционери за „втора политическа сила“, но се представи стабилно и затвърди присъствието си в местната власт. За голям успех и за потребност от „нова формула на властта“ обаче е трудно да се говори. Поражение е претърпяно в традиционни за партията общини като Исперих (именно където нарочно бе открита кампанията!), в Кубрат или в емблематичния Гърмен. Амбицията за общински съветник в София не се реализира. Но не по-малко важното – убеждението, че изборите ще свият влиянието на РБ и ще превърнат оста ГЕРБ-ДПС в централна за българската политика, не получи електорално потвърждение. ДПС ще продължи „десния завой” по отъпкания през изминалата година път на „плавно приближение“ към ГЕРБ. Дебатът за президентските избори също им дава нови шансове, защото на формулата за „обща дясна кандидатура“ те ще могат да противопоставят идея за обща „евроатлантическа“ и „просистемна“ кандидатура, съчетана с мантрата, че без ДПС не се избира президент.

Политическата тежест на ДПС вероятно ще се увеличава в противоборство с Реформаторския блок.

Очакванията, че РБ ще претърпи сериозно поражение на тези избори, не се оправдаха. Малкият брой общини, в които реформаторите печелят, се компенсира от качеството – два областни центъра, които могат да бъдат прочетени и като четири, ако броим Паунов в Кюстендил за победа на РБ, а не на ГЕРБ, и Живков в Монтана за кандидатура именно на РБ, а не себе си и своето обкръжение.

Източноевропейският контекст

Политическият баланс в страната се променя с натежаването на ГЕРБ и олекването на левицата. Феноменът не е уникален. През октомври имаше избори в Полша и в България. В Полша концентрацията на власт – президентска, парламентарна и изпълнителна – се концентрира в ръцете на дясната националпопулистка партия на Братя Качински. Левицата изобщо не можа да влезе в парламента – асиметрията е много по-голяма. А нима не протече аналогичен процес в Унгария? Твърдо мнозинство има деснопопулистката партия на Виктор Орбан, две поредни тежки поражения понесе левицата.

Преди една година на форум на Фондация „Ф. Еберт” на тема „България след парламентарните избори” обърнах внимание на обясненията, които предложи видния американски социолог проф. Иван Селени за една нова фаза в развитието на бившите социалистически страни в Източна Европа. Той използва понятие, което е непривично за нас, защото е извлечено от опита на Католическата църква – „неопребендализъм”. За разлика от 90-те години, когато ставаше дума за разпределението на общественото богатство и съответно за формирането на „синя” и „червена” буржоазия, но имаше място и за едната, и за другата, сега става дума за преразпределение. Борбата се изостря. Губи идейния характер. Победителят мачка.

Завършилите избори откриват нова и нелека страница в българския политически живот.

В България влиза в действие формулата: власт – пари – власт.

Вярно е, че се роди през прехода. Но през 90-те години имаше друг вид: оспорвана (поляризирана) власт – раздвоени пари – динамика на властта.

Сега е друго: консолидирана власт – контролирани пари – пълзящ авторитаризъм.

Основни следствия, които променят България след местните избори са:

  • Бизнес-връзките на ГЕРБ са утвърдени и усилени.
  • Бизнес-връзките на БСП са орязани и минимизирани (сал един Гергов им остана).
  • Бизнес-връзките на ДПС са непоклатими. И ГЕРБ ще се съобразява с тях. Парчетата, които успя „да отхапе” Корман Исмаилов, не променят нещата. И нека не забравяме, че ДПС има не само вътрешна, но и външна тежест.

Най-неблагоприятното обстоятелство в протеклите избори не е концентрацията на властта в ГЕРБ. Не е дори това, че беше постигната с цената на тяхното опорочаване. Според мен най-неблагоприятното обстоятелство е ролята, която започнаха да играят еврофондовете като инструмент, който се използва за недемократични цели.

Един наш политик, който се вживя в ролята на международен бриджор, дори беше обявил голям шлем. Не излезе. Но образът е интересен и ще го използвам.

ГЕРБ води играта. В ролята на мор влезе местния бизнес. Козова карта – еврофондовете. Обяви манш, постигна малък шлем.

Европа, Европейският съюз, изигра огромна роля в процеса на българския преход. Без европейската перспектива в България щеше да бъде установен авторитарен режим – червен или син – още през 90-те години. През първото десетилетие на новия век имах възможност директно да чуя хората какво очакват от Европа преди всичко: правила. Очакват не просто формално приемане на идентични или сходни закони, а фактическо действие на правила, върховенство на закона. Нека се надяваме, че освен икономическо съдействие чрез еврофондовете ще получим политическо и морално съдействие срещу манипулацията с тях.

Разбира се, има и скептично мнение. Ще завърша с един следизборен виц, макар че той е повече тъжен отколкото весел. Въпрос към Радио Еревен: Кой може да оправи положението в България? Отговор: Има два сценария – един фантастичен  и един реалистичен. Фантастичният сценарий: самите българи. Реалистичният сценарий: никой.

И все пак не ни остава нищо друго освен да работим за реализация на фантастичния сценарий… Може би си заслужава да припомним една държавническа мъдрост, която остана неразбрана и неоценена: „Българинът трябва да си смени чипа”… Или просто ще чакаме да израсне поколение с нов, европейски чип, което ще поеме и нашите дългове…

[1] „По наше убеждение само ако се навлезе по-дълбоко в процеса, може да се разбере по-добре и резултатът, а тъкмо взаимоотношението „процес – резултат” има ключово значение за анализа на социалната трансформация” (Избори`94. Идеологически, социално-психологически и социо-лингвистични аспекти. Съст. П.-Е. Митев. София: ЛИК, 1999 г., с.8)

Снимка: http://news.ibox.bg/