krum 2

Конституцията, пряката демокрация, младите хора

Визитка: Крум Зарков е завършил Университет Париж 1 “Пантеон-Сорбона”, специалност международно публично право и право на международните организации. Работил е в комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и в комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в 41-то и 42-то Народно събрание. Женен, с едно дете.

Едно от нещата, които липсват на левицата е страст, желание за борба. Но тази липса се усеща не само в БСП, тя е обща характеристика на политическия ни живот. Тенденцията, зародила се преди време в контекста на „края на историята“ – няма ляво, няма дясно, има просто „добро“ и „лошо“,  правилно и неправилно – се наложи в Европа и в България. Това обезцвети политическия дебат, лиши го от здравословната за всеки истински спор страст. Днес обаче този модел е поставен под въпрос в България, Европа и света.

Задава се огромен идеологически сблъсък по различни линии, а за нас, българите, той ще се изрази в ясно разграничими визии за живота ни под едно небе. Как ще организираме обществото и държавата си? Заедно или всеки за себе си? Това е въпросът, пред който ще се изправим. Това е дилемата „ляво“ или „дясно“!

За Конституцията трудно се говори със страст. В България хората често свързват тази дума с проваления преход, с непрекъснатите скандали, с които са обливани. За нашите противници това е „червената конституция”. За младите хора пък тя е непозната. Те чуват за нея от време на време в предаванията, в които става дума за политика или по-точно, в които приказват политици. И наистина за Конституцията се говори скучно, грешно, понякога глуповато. Но в какъвто и контекст да се спомене, понятието „конституция“ в България е синоним на парламентаризъм и на представителна демокрация.

Срещу този тип държавно управление напоследък се изправя идеята за пряката демокрация. Заговори ли някой за пряко участие на гражданите във вземането на решения, той неизменно споменава, че това се налага, защото носителите на представителността, т.е. политиците са – всички до един и без изключение – подлеци и мръсници.

Разбирането за пряката демокрация се проявява в България по няколко начина. Единият е протестът. Не манифестация, не шествие, а протест. Гражданите срещу онези – маскарите, лошите. Вече е проява във висша степен на гражданско съзнание, когато нещо не ти харесва, да събереш шепа приятели, да отидеш и да блокираш една пътна артерия. И няма значение, че колкото и да е справедливо възмущението, изразено по този начин, при това често по незначителни поводи, ти рушиш много повече от причината за възмущението си. Не казвам, че протестът е нещо лошо само по себе си. Нищо не е лошо само по себе си. Но и нищо не e добро само по себе си. Всяко действие има ясно определено значение единствено ако е поставено в своя контекст. За протеста се говори абстрактно като за нещо, което демонстрира активност, т.е. нещо хубаво и позитивно. А понякога, то е просто желание да ти се подаде микрофон, да можеш да се изправиш пред bTV и да се разтовариш от ежедневието като кажеш нещо много оригинално – че всички, които не са съгласни с теб или не са сметнали за нужни да надуят вувузела са подлеци, черпещи облаги от порочната система. Младите винаги са основна част от един протест. Без тях той не втасва медийно, следователно не съществува. Пример – абсолютно незабелязания протест на майките или слабо отразения протест срещу 16-милиардния дълг, организиран от БСП.

Друга форма на пряка демокрация е референдумът. Тази мода на референдуми – за всичко и за нищо, отново може да бъде свързана с младите хора. БСП има своята история с референдумите. Ние никога не сме били против пряката демокрация. Не само че организирахме първия референдум, а и защото законът, който урежда реда, по който се стига до допитване е също в голяма степен дело на наши представители. А и нека не забравяме, че такъв закон е възможен, защото възможността за референдум е предвиден в Конституцията. Именно от онази конституция, срещу която „новите“ референдуми са насочени. Защото нека никой не се заблуждава – различните съвременни инициативи имат за цел промяна на държавното устройство, ограничаване не само на броя, но и на ролята на политическите партии за сметка на властта на силната за деня личност.  Да вземем за пример най-шумната подобна инициатива – тази на Слави Трифонов, макар че казаното за него ще важи в пълна степен както за Марешки, така и за президента.

Проследих лекциите или по-скоро шоуто на Слави Трифонов в основните български университети. Наистина, там имаше много хора, все млади хора, запленени от идеята, че сложните проблеми имат прости решения. Какво им каза Слави? Не четете какви въпроси ви се задават на референдум, това няма значение, важното е да вземете нещата в собствените си  ръце, защото вие сте си виновни за това, което ви се е случило, вие сте апатични, вие сте глупави, примирили сте се с това, тези там горе да ви мачкат, тормозят, крадат. Съответно ние – от улицата, трябва да направим нещо и референдумът, който ви се предлага е първата стъпка. Това е посланието. Не можем да не признаем, че седемте въпроса, които той задава, звучат логично за много хора и спонтанно почти всички биха отговорили с „да“. И това е най-голямото доказателство, че референдумът не е просто по дефиниция най-чистият начин за пряко участие на гражданите, а може да бъде и нещо много опасно. Защото правилният отговор на всички зададени от г-н Трифонов въпроси би трябвало да е „не“, ако държим да запазим и без това крехката си демокрация.

За съжаление нямаме възможност да се спрем по-подробно на всеки един от въпросите. Тук се опитваме да разсъждаваме за самата идея за пряката демокрация чрез референдум. И не можем да не отбележим, че в последните години тя се упражнява основно на една от онези думи, които всеки употребява със свое значение. Популизмът. За мен „популизъм“ значи инструментализиране на широко споделяно, но неофициално, мнение. Или с други думи – аз ще задам въпрос, но не за това, което смятам, че е важно, а за това, което смятам, че ти искаш да те питам. Аз знам твоят отговор, сигурен съм, че и други мислят като теб. Но знам също, че властимащите и официалните лица не могат да удовлетворят твоето желание и това, поради простата причина, че те носят отговорност, а на пръв поглед лесния въпрос, който задавам би имал важни, трудно предвидими последствия.  Но на мен какво ми пука? Аз само питам. Ако нещо се обърка, ти сам си си го решил. За мен е важно ти да се разпознаеш в мен, в моята политическа мисъл,  да създам усещането, че аз и ти мислим еднакво един с друг, и същевременно различно от политиците. Младите хора са изключително податливи на този тип влияние.

Разбрали силата на тази перфидна стратегия, политиците ще се опитват да я парират, прибягвайки на свой ред до допитването като начин за сваляне на отговорност. Това се случва в момента пред очите ни с идеите за задължителното или за електронното гласуване. Партиите, които са заявили, че подкрепят електронното гласуване, можеха да го въведат всеки един момент в Народното събрание. Те обаче много добре съзнават каква отговорност биха поели с подобен ход. Следователно, да оставим да каже народът.

Манифестът е друг вид на такава пряка демокрация. Излизат четирима медийни гурута и казват, че на тях им е дошло до гушата. Стига толкова, да възстановим Републиката. Републиката, според тях, е под заплаха, тя е в праха. И кой, мислите я е вкарал там – онези – партиите, министрите, депутатите. Самите гурута, които са иначе много важни в собствените си очи хора, не са успели да повлияят на събитията, чиито активно съвременници са. Както и да е, днес те са готови да изтупат Републиката от праха, изправяйки се като граждани. Защото, пише в манифеста, всеки изправен гражданин е по-силен от най-силния мафиот. Ами не е вярно. Просто не отговоря на истината. И най-силният гражданин е по-слаб от бандита, поради простата причина, че именно, защото е гражданин той е приел ограниченията на цивилизования живот. Самоосвободил се от подобни ограничения, бандитът има предимство, което само държавата може да отнеме.

При липса на държавна намеса предимствата на бандита се институционализират и се получава така, че след известен период от време гражданинът няма вече нито физическата, нито финансовата възможност да се противопоставя на организирани престъпници. А и на един гражданин не му е работа да се бори с мафията. Работа му е обаче да си организира държавата така, че тя да има монопола на силата, т.е. да е единственият силов играч на терена.

За да си организира държавата, гражданинът първо трябва да организира себе си и така стигаме до политическите партии и граждански движения. Обратното на твърдението на авторите на манифеста, които противопоставят „граждани“ на „политици“, гражданин е par excellence политическо понятие. Гражданин означава човек, който има политически права. И гражданското обединение е политическа формация. И няма какво да ви обясняват за разликите между гражданските организации, тези от обществения сектор, и политическите партии. Политическата партия е по същността си неправителствена организация и престава да бъде такава само, когато е на власт.

Разликата между политическата партия и други неправителствени организации е единствено в нейната цел – тя съществува, за да осъществява политическо представителство.

Гражданските организации имат други цели – те не претендират да представляват никого освен себе си. Поне така би трябвало да бъде, за да не се превърнат в политически партии. В България обаче в последните години тези организации и дори отделни техни представители имат по-голяма амбиция от това да представляват някого. Те са говорители на „доброто“, а то, разбира се няма ни вкус, ни цвят, камо ли политическа окраска. Ето, в манифеста, за който споменах сериозно е застъпена идеята, че „няма ляво, няма дясно, има само добро и лошо!“. Историята е доказала многократно опасността от този лозунг. Защото, ако „ляво“ и „дясно“ са понятия с различно съдържание, но ситуиращи в общата рамка именно на републиканизма, то между „добро“ и „лошо“ няма нищо общо – те са несъвместими едновременно и на едно и също място заедно. Ако си представим политическия живот чрез понятията „ляво“ и „дясно“ може да си кажем „ту едното, ту другото“, т.е. има алтернатива. Ако ги заместим с „добро“ и „лошо“ сме в ситуация на „или – или“, т.е. няма място за избор, а оттам и за демокрация. А някой чел ли е манифест, в който авторите му да се причисляват към „лошите“?

Каква би могла да бъде алтернативата на подобен манифест? Защото този разговор ще продължи, той е част от това, което бих нарекъл разговор пост-ГЕРБ. Защото вече тече процес за овладяване на пространството, което ще бъде опразнено след края на хегемонията на ГЕРБ. Дали ще е сега, дали ще е след година-две, това е неизбежен процес. Ще има атака срещу Конституцията, с планове за Велико Народно събрание или чрез референдуми. БСП, според мен, трябва да е готова за този дебат. Това е трудна задача, защото когато защитаваш Конституцията, се излагаш на атаката, че браниш статуквото, че си защитник на прехода и на неговите резултати. Но все пак ми се струва, че алтернативата е ясна. Тя е изказвана вече от много наши представители, но може би някак трябва да бъде завзета и от младежкото движение. А тя е, че проблемът не е в Конституцията, а в това, че тя нито в един момент, нито за една секунда, нито от едно правителство от 1991 година насам не беше приложена. Не и в духа й. Виновни за това са правителствата, а не парламента.

И разликата е съществена. Тази разлика е още по-съществена днес. Защото в момента правителството всячески се опитва да прехвърли своите отговорности към парламента. Например – съдебната реформа. Какво да напишем в Конституцията, за да не взима подкуп един съдия или прокурор? „Член Х. Никой съдия, нито прокурор да не взема пари, за да решава дела“. Това е абсурд. Проблемът въобще не беше в Конституцията, а оттам идва и слабостта в позицията на БСП. Изправени бяхме пред един дебат, който няма друг смисъл, освен да забавлява публиката и да имитира старание. Въпросът беше – да участваме в него, за да не изглеждаме зле и да го легитимираме по този начин, или да кажем, че съвсем не е това дебатът, от който имаме нужда. БСП избра второто, по-трудното. Защото медиите са залети от различните спорещи на тема „съдебна реформа“.

Истинският въпрос не беше да се променя ли Конституцията, а как да се спазват правилата, записани в нея. Как принципът на независимост на съдебната власт да пропие културата на институциите, на гражданското общество, на всеки един от нас до степен на нетърпимост дори за посягане към нея.

Какво запази терминът „турско робство“ в учебниците? Не беше законът, който даде достатъчно възможности да бъде заменен със „съжителство“. Непреодолимата пречка беше еднозначната, мощна и плашеща имунна реакция на обществения организъм, закърмен с разбирането, че пет века „турчин е газил бащино огнище“. И няма никакво значение каква е правната дефиниция на термина „робство“. Ако дори една десета от тази реакция се наблюдаваше, когато на бял свят излизат разговорите на министър-председателя с шефа на митниците или председателят на Софийска градска прокуратура, съвсем нямаше да има нужда да броим квотите в Министерския съвет.

Бъдещето и страстта на БСП се крие в борбата й за свобода. Само че свобода не разбрана по либералния начин – всеки може да прави каквото си иска, но ако се провали, той си е виновен, защото е по-слаб. А свобода, разбрана по левия начин. Свободата в рамките на социалната държава, за която Конституцията говори. Защото между силния и слабия свободата може да е тиранин, а законът – освободител. Свободата от кого – трябва да си зададем въпроса. Ако доскоро борбата за свобода в България се провеждаше срещу държавата, като пряко следствие на ограниченията, налагани в Народната република.

Сега държавата трябва да гарантира свободата на гражданите. Свобода от олигархията или мафията, но и свобода от корпорациите, за да си върнем суверенитета върху взимане на решенията. Огромна част от решенията, които се взимат, включително законодателно, са продиктувани от корпоративни интереси. Ние имаме нужда от тази свобода, за да можем да решаваме своето бъдеще. Свобода от непрекъснато натрапваното ни чувство на малоценност, не само като социалисти, но и като българи. Да, ние сме малка държава, в ЕС сме най-бедни. Но това не е фаталност, това е констатация. Тя може да бъде променена. Ние трябва да се освободим от този комплекс и да започнем да мислим не патриотарски, но със самочувствие.

Ако се промени Конституцията, а не дай си Боже, да започне да се пише нова, в най-добрия случай това ни отваря нов преход, той ще продължи години, докато доведе до ново наслагване на пластове. В по-лошия случай, това ще ни отнеме точно свободата, защото ще се търси правилното решение, разбирайте, правилния човек.

Ние също можем да съставим манифест. Един по-специален манифест. Да припомним преамбюла на нашата конституция. Ако го погледнете, ще забележите, че авторите на гражданския манифест, за който говорехме, повтарят казаното там, но с по-малко талант. Пише:

„Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост…“ Забележете, думата е „търпимост“, не „толерантност“. „…като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност; като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България, прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава…“.

Ето това е манифестът, под който аз бих се подписал. Мисля, че и много хора биха се подписали, включително и такива, които са тръгнали да я отменят тази конституция.

И накрая искам да ви припомня едно специално издание на Конституцията. То е от 1996 г., издател е Народното събрание, чийто председател по онова време е акад. Благовест Сендов. Та издателят е решил за нужно отзад да напише следното: „Конституцията е призвана да бъде Харта на демокрацията. Въпросът е да не остане хартия на демокрацията“.